Малки, мънички хора, неразбрани “гении”, смехотворни “интелектуалци”, пълни със злоба и ненавист (главно към самите себе си) :), доскуча ми да ги съжалявам.

Дребни душици, все мислите, че творчеството ви е неразбрано и неоценено. С тази извратена склонност на модерните “култури-сти” да наричат пиянските писания на един изкуство и надрусаните приумици на друг да ползва абажур за шапка, на нечии мазен подиум- мода. Какво е изкуство? Как се определя? Някой някъде казва – това е изкуство – и ето ти го – ИЗКУСТВОТО! Аз, явно, от такова не разбирам. Предпочитам да си сложа ваза с живи слънчогледи в стаята, отколкото “повехналите” на някой, който си реже ушите. Защо, подяволите, трябва да оправдаваме нечия лудост, наричайки я талант? Но аз съм просто една безработна студентка от прояинцията. Как бих могла да си отворя малкото сърчице и свинските очички за подобни гениални творения. : )))))))))))))))))))))))))

Самоиронията е банална, няма да прекалявам с нея. Толкова много смехории ми се въртят в главата, дори им губя връзката. Така ли не разбрахте, че никой не ви е виновен. Или се продаваш или не се. Така е скучно да слушам постоянно как Карбовски ни обяснява в каква клоака живеем и колко е шибано всичко. Скучно е и досадно да четеш някакви блогове на медийно известни лица, мерещи си интелектуалните пишлета, които така и не разбраха, че да си известен не значи нищо повече от това да си в устата на хората. Не те прави нито гениален, нито талантлив, нито дори богат. Вербалният ви вандализъм е по-банален от всякога, почти толкова, колкото и непохватната ми самоирония. А най-забавното е, че с нещастните си оплаквания, мрънкане и претенции, съвсем скоро, дори ученичка няма да ви пусне.

Have a nice life!

feverray.com

Добрите стари фънки времена!!!

Едно подобие на реклама – усмивка – но за тези от Вас, които слушат соул, джаз, блус, фънк и прочие други прекрасни неща в тази посока – още една усмивка – всяка сряда от 18ч. -> http://net.uni-plovdiv.bg/?page_id=86 <- радио “НЕКО” и Skill с “Добрите стари фънки времена”.

В момента го слушам и предаването днес е посветено на Джеймс Браун, който за огромно съжаление на милиоооооооооооооооооони… – тъжно, тъжно, тъжно – почина 2006-та.

R.I.P.

Все още не е късно да се включите, дет’ се вика, няма да съжалявате!

161 усмивки

И мен ме няма.

Приятна вечер на всички!

Welcome to da next level!

Софийските трамваи и тролеи “on da next level”.
(кръшен момински смях)
Ето една снимчица от прелестната идея да подръжаваме на разни други страни. Идеята сама по себе си е чудесна. Но очевидно крие и рискове. Машина ли е – няма как да не забие все някога. И за капак отдолу какво има – linux! OpenSource-а превзема и градския транспорт. Да Ви е честито, мили ми, столичани!!!
Три пъти УРА за новите технологии в градския транспорт!

P.S.: Да отбележим все пак, че ядрото е 2.6.22!!!

Phun :)

Linux vs. PC vs. Mac

PC vs. Mac

Vista sux!

PC vs. Mac vs. LINUX

Here comez da BSD! (funny.. but so NOT true)

PC vs. Mac

Mr. Lova-lova ))))))))))))))))

PC vs. Mac (South Park)

PC vs. Mac vs. Linux

Njoy!

ca-a-an u fe-e-el ma hea-a-a-a-art iz beatin’…

Зима във въздуха. Вървя по улиците, по алеите и мирише на зима. С ръце в джобовете, не оставям следи. Новите ми кецове не издават звуци. Тихи са. И красиви. http://www.sportdelivery.com/catalog/images/osiris-hybrid-black-charcoal_2008.jpg. Забелязали ли сте как със сезоните се мени и хода ни. Пролетта сякаш се затопля и започваме да забавяме ход, да вдишаме промяната, разпъпвашите се цветове… Някои го наричаме пролетна умора. Въпрос на гледна точка, явно. После идва лятото и съвсем започваме да се влачим. жегата изпива силите ни и посядаме на сянка в парка, за презареждане. Следва есен и се смрачава… Красиво е навън… но пък вътре е топличко. Накрая идва зимата и си чупим краката в ледовете да се приберем, за да се размразим и да се опечем/прЕпечем. После си лягаме и някои изяжда някого. Ако има късмета да не си ляга сам. Hibernate… и така до пролетта… когато всичко започва отново. Междувременно животът си тече – срещи, уговорки, обещания, работа, липса на такава, семейство, липса на такова, деца, липса на такива, приятели… whatsoever.

Глобализъм. Антиглобализъм. Алтерглобализъм.

Светът, в който живеем, се развива непрекъснато. Ежеминутно, във всеки един миг, ние се движим. Прогресираме или правим стъпка назад, но се движим. Подобно на тангото, своеобразен “танц”, водещата двойка, в който са глобализмът и антиглобализмът. Всъщност това е “танго за трима”, защото, в следствие на глобализма и антиглобализма, се ражда третият член на групата, а именно алтерглобализмът.

В този доклад ще се опитам да дефинирам тези три понятия, да ги анализирам, доколкото ми е възможно, както тях самите, така и причините за появата им и разбира се последствията.

Нека започнем с глобализма.

Пълно и точно определение на това понятие все още няма. Не е дефинирано като константа.

Процесът на глобализъм всъщност е глобализацията. Жак Атали смята, че тя е обединение на свързаността (възможна чрез технологията) и на мондиализацията (необходима на пазара). Първото – сближаване във времето, второто – сближаване в пространството. С цел всички основни проблеми да станат интернационални и взаимнозависими. Друг френски теоретик – Бутилие, я определя като стремеж на Света да стане една голяма “Борса”. Мартин Олброу, на чието мнение аз лично съм привърженик, смята, че глобализацията е дълъг процес на историческа трансформация и съпътства от самото начало човешката еволюция.

Според професор Загоров тя е “израз на обективирана реалност – взаимозависимостта на световете, на предметите, процесите, които се намират в органично единство и взаимодействие”. Говори се основно за глобализация на икономиката, милитаризма, тероризма, корупцията, наркотрафика, търговията и т.н.

Някои твърдят, че глобализацията се ражда от новия диалектически сблъсък между „комунизъм” и антитезата му „капитализъм” и е синтез между тях. От известно време се открояват три вида, три различни лица на глобализацията.

Първото, наричано още официално е, така нареченото свободно движение на капитали, достъп до свободните пазари, комуникацията, наднационалните фирми и корпорации, масовата култура, масовите стоки, масовото потребление. Представително, нали? Както вече споменах, както медалът, така и глобализацията има две, дори три страни. Втората контрастира рязко с тази преди нея. Иде реч за една много силна, тъмна или по-скоро, мътна и дори опасна глобализация, а именно тази на подземния свят, на мафията, на търговията с оръжия и наркотици, на данъчните измами. Тъжно и дори нелепо, но тази глобализация съществува дори и легално, а модерните технологии и особено Интернет само подпомагат развитието й.

Третият вид глобализация е съсредоточен върху обществения живот: международните обществени организации, различните движения и секти. Самото наличие на този трети вид говори, че понятия, институции като държава, народ, църква и т.н. вече далеч не са достатъчни на хората. Та нали говорим за развитие…

Както всяко друго нещо и глобализмът има своя противоположност. Говоря за антиглобализъм. Поне на теория, защото на практика двете, така наречени, противоположности не са равносилни. Уви, това различие в мощта не спира разрастващата се война. Война не в преносен, а в буквален смисъл, физическа, а не теоретична; сблъсък по улиците, а не сблъсък на идеи, тъй като демонстрантите, формиращи ударните групи, поддържани от неправителствени организации, обсаждат сградите и градовете, където заседават международните форуми. Примери за това не липсват. Факт е, че на “антиглобалисткия карнавал”, състоял се на 16 февруари 2001 г. в Монпелие, “гвоздеят” на парада беше персонаж, маскиран като “чичо Сам”, водещ къдраво кученце, с цилиндър и костюм в цветовете на американското знаме. За никого не е тайна, че зад тази екстремна неприязън към глобализацията се крие една много по-стара вражда, много по-радикална – срещу либерализма и срещу неговия най-важен представител и най-мощен световен медиатор – САЩ. По стара традиция антиглобализъм и антиамериканизъм вървят ръка за ръка.

Друг такъв пример: по време на една антиглобалистка демонстрация в Лондон на 30 ноември 1999 г., поддържаща провеждащата се по същото време демонстрация в Сиатъл срещу Световната търговска организация, върху едно от знамената можеше да се прочете текстът: “Приватизацията убива, капитализмът убива.” С този случай антиглобалистите преминават границата на обикновената демонстрация.

С всяка една своя поява те целят да попречат на срещите на държавните ръководители и на правителствата, избрани с редовните гласове на избирателите, или на законни представители на международни организации, или още, както в Давос, на среща на личности и обмяна на гледни точки, без правото да взимат решения.

Където и да отидат по света те окупират сградите, в които трябва да се състоят срещите, с цел да прогонят със сила участниците или да наложат мълчание, което прави въображаемата разлика между голямата група на демонстрантите, наречени пацифисти, и малцинството на агресивните анархисти, които проникват сред първите, несъществуваща. Няма мирен начин, по който чрез физическо насилие да направиш невъзможна определена среща, невъзможно е. Това би означавало да се замени насилието с конфликт. А и ако агресивните анархисти, действително, бяха малцинство сред разрушителните части на антиглобалистите, то как си обяснявате факта, че мнозинството, определящо се като пацифистко, не успява да ги неутрализира? Как се получава така, че стотици хиляди идеалисти, влюбени в мира, са безсилни да попречат на няколкостотин терористи, пристигнали да плячкосват, да разрушават, да чупят, да палят, да крадат? Нещо повече, действията на “мирните” антиглобалисти, далеч не са намалели между Сиатъл от 1999 г. и Генуа от 2001 г., а интензивно нараства.

В Генуа, при поддържане на демократичния ред, един полицай на 20 години уби демонстрант на 23 години. Пресата и опозицията в Италия веднага стовариха вината върху полицията и правителството, въпреки че снимките показваха, че карабинерът е бил в законна самоотбрана

В статията си “Антиглобализъм и антиамериканизъм” Жан-Франсоа Ревел казва:””Младите” антиглобалисти в действителност са идеологически старци, фантоми, възкръснали от едно минало на разруха и кръв. Колкото до “обновяването”, в Генуа се видяха отново червени знамена със сърп и чук (които дори екскомунистическата партия в Италия бракува след 1989 г.), изображения на Че Гевара и сили на Червените бригади.” Ще си позволя да продължа с цитат , доста по-остър, от същия автор:”Това не е единственото противоречие в ограничения им умствен багаж. Например те хвърлят в огън и кръв Сиатъл в името на борбата срещу “дивата” глобализация, “която е от полза само за богатите”. Впрочем кой беше в Сиатъл? Световната търговска организация (СТО), чиято задача е да регламентира световния икономически обмен, именно за да предотврати неговата “дивота”. След създаването на СТО не съществуват държави в света, които да не желаят да бъдат нейни членове, най-бедните са най-нетърпеливи. Кои се срещаха в Генуа? Г-8, т.е. седемте най-индустриализирани държави с любезното участие на Русия. Въпреки че влиянието им е международно, все пак те не са “целият свят”. Те не са Обединените нации. Опитите им да съгласуват своите политики, евентуалните им договорености не играят никаква санкционираща роля за другите страни.” Един от основните лозунги на антиглобализма е ” богатите държави не биха се ангажирали с бедните”. И ето, че веднага е на лице поредното противоречие. Всеизвестен факт е, че именно на тази среща на Г-8 имаше за цел да обсъди именно този проблем. В резултат, на което и осемте страни членки намалиха дълговете на бедните държави. Не мога да пропусна тук едно изказване на американския държавен глава, на когото аз лично, в никакъв случай, не симпатизирам, но думите му, в този случай, говорят самата истина. Той казва: “Но да не се лъжем – тези, които протестират срещу свободната търговия, не са приятели на бедните.” Всъщност онова, към което се стремят бедните страни, от което имат нужда, е по-свободен достъп на техните продукти, по-специално до селскостопанските пазари на богатите такива. С други думи нужна им е повече глобализация.

Основното, в което обвиняват глобализацията е, че тя ще подчертае неравенството и ще утежни бедността. Но всъщност причината, която се крие зад желанието тя да бъде контролирана или дори изцяло отхвърлена, е, че в настоящия си вид глобализацията се идентифицира с капитализма и с пазара, които от своя страна в настоящия контекст се свързват с американското надмощие.

Факт е, обаче, че глобализацията е съществувала много преди създаването на САЩ. Икономистът и историк Режи Беничи казва, че тя съпътства цялото развитие на капитализма.

По един въпрос и глобалисти и антиглобалисти постигат съгласие. А именно, че “разривът между богати и бедни се задълбочава”, и още, че “бедните стават все по-бедни, а богатите – все по-богати”.

Важно е да се отбележи, че двете твърдения не са синонимни! Често срещана логическа грешка. Пропастта между богати и бедни може да расте и същевременно с това жизнения стандарт на бедните да се покачва.

Жан-Франсоа Ревел обяснява това по следния начин: мнението на повечето хора бива манипулирано, или по-скоро, оказва му се натиск, и то двойствен. От една страна бедните страни целят да предизвикат съжаление/съчувствие и да получат повече помощи, а от друга страна пропагандата на идеолозите в по-развитите страни, опитващи се да превърнат глобализма и либерализацията във виновници за непрекъснато нарастващата световна бедност.

В началото споменах едно своеобразно “танго за трима”. Дойде ред и на третия. Наред с глобалисти и антиглобалисти напоследък се очертава едно ново явление/движение – алтерглобалисти. Алтерглобализмът е движение за социален протест и социално действие. Неговата цел е социалната справедливост, която липсва в псевдодемократичния глобализъм. Това специфично социално и духовно-идеологическо движение се приема доста добре сред “зелените” почти в целия свят. Отличителният елемент при алтерглобалистите, също така е голям техен плюс е фактът, че те са осъзнали една важна истина. А именно, че същността на съвременната глобална стратегия е да се създаде система за господство на Севера над Юга, на англосаксонския капитализъм над други форми на общественото развитие, на богатите над бедните. Според професор Загоров, от там става ясно, че основаната на неолибералната идеология глобализация е насочена към осигуряване на предпоставки за световно господство на една-единствена суперсила, претендираща да узурпира и приватизира монопола над основните икономически лостове и чрез тях да провежда политика на културен колониализъм.

Още в средата на XIХ век Карл Маркс открива, че не капиталът, а неговото функциониране, в едно или друго общество, води до влошаване на обществените отношения, при които тези, които притежават средствата за производство получават привилегията да експлоатират, да потискат и унизяват милиони хора, превръщайки ги в наемни работници – хора, лишени от всякакви средства за производство и поради това винаги онеправдани и унизявани.

Алтерглобалистите смело набират скорост по световните социални форуми. За тях те са прекрасна възможност за разкриване и популяризиране на приоритетите и основните принципи на философия им. Основните им принципи и ценности се приемат от все повече държави и европейски структури. В тяхна полза е и фактът, че идеологията им отговаря на коренните интереси на работническото движение, което пък вижда в лицето на алтерглобалистите нов източник на енергия. Също така дава надежда и на много други, загубили вяра в досегашните форми на дейността си – природозащитници, синдикални и студентски организации, дори религиозни общества.

В заключение ще изразя своята лична позиция. Аз съм привърженик на глобализма, на процеса глобализация. Въпреки наличието нанякои негативни тенденции, тя определено е най-креативното от трите движения, както и най-мощното. И може би единственото от трите, описани по-горе, което, на този етап, е невъзможно да бъде спряно/предотвратено. От друга страна, признавам, че виждам плюсове и в алтерглобализма. Самият факт, че се търси алтернатива, говори за готовността да се правят компромиси, а компромисите са една от предпоставките за толерантност. А толерантността е един от ключовете за многото врати, които трябва да отворим по пътя си към прогреса.

Испанска пенсия в резида!

Аз съм от хората, които вечно се оплакват. На мен все нещо не ми е наред, все съм нещастна, все ощетена, все прецакана и какво ли още не.
Събуждам се и първата ми мисъл е – мамка му, same shit different day!
Което си е една прекрасна нагласа, ако държиш да си прекараш живота с глава в гз.
Ментални клизми ол дъ тайм.
Вече дори ми харесва.
Та, ставам и си мисля, сега няма да има кафе, нито топла вода, може дори и ток да няма.
Обаче има!
Damn!
Защо има?
Ами сега? За какво ще мрънкам?
Обаче аз съм изобретателна мацка! Поглеждам се в огледалото и си казвам – Браво, бейб, и днес нямаш торбички под очите, затова пък косата ти изглежда като нек’во птиче гнездо, second hand.
Мия зъби и си мисля, още един скапан ден. Псувам сценария, на него не му пука. То и на мен не ми пука, затова се разбираме толкова добре.
Наоколо няма други мрънкащи, оплакващи се. Няма – на работа са. Хората работят!
Hello, world!
Това е малоумщината, която във всички първи уроци по php или html те карат да пишеш. И хоп, (!!!) ето, че вече си програмист!
О, да имаше и някъде нещо от рода на “Това е сайта на еди кой си… Who cares?
Пих едни хапчета преди два дни и си изповръщах душата, плюс всичко, което беше в червата ми.
Останалото излезе през default-овия exit.
За какво се оплаквах последно? Ах, да – чувствам се празна. Не е толкова лошо, само дето е гадно.
Нещата в моя живот не винаги са лоши, просто са си гаднички.
В дневния ред следва разговор с майка ми, в който тя пуска няколко бързи, доста добре обмислени, интрижки, да е жива и здрава, ако не беше тя, сигурно, нямаше да имам за какво да се оплаквам от 12-16ч. А времето, през което не се оплаквам от някого или на някого си е просто загубено. Дори и човек като мен не обича да си губи времето, ще знаете.
Почвам, мрънкайки (на себе си), да мия чинии и се чудя няма ли някой ден да се измият сами?!? Сигурно, само трябва да почакам. Сигурно, като им дойде вдъхновението някой ден, ще го направят.
Нищо аз умея да чакам.
Измивам чиниите, допивам си кафето и продължавам да мрънкам, ах, колко съм самотна, ах, колко съм тъжна, ах, колко ми е скучно. На онези, които ходят на работа сигурно не им е скучно. И тук идва моментчето, в което мрънкам, защото те имат работа, а аз нямам! Ама не е честно! Изобщо не е честно!
Светът е длъжен да ми намери работа и да ми плаща, дори и да не върша нищо, дори и да карам по два weekend-а на седмица и да ме осигуряват не на пълен, а на двоен работен ден. Разбира се, че е длъжен!
Изобщо, много съм възмутена! Това е един адски несправедлив свят!
Колегите ми, в университета, също така са длъжни да ходят там всеки ден и да висят по 5-6 часа, заради мен, да пишат като луди и после да ми носят на крака лекциите! Също така са длъжни и да ги учат вместо мен и да ми вземат изпитите!
Хората около мен, разбира се, са длъжни да ме обичат и да ме търпят, да ми се усмихват и винаги да са нормални! Много е важно винаги, ама абсолютно винаги да са нормални, в кондиция и да са силно заинтересОвани от това как съм и какво ми е, и защо мрънкам, както и да ме насърчават да мрънкам още повече. Да, това е основната им задача. Време е да осъзнаят, тези, които още не са, че целта, с която са дошли на този свят е именно тази! О, да и задължително трябва да цъфтят, когато ги обиждам и наранявам! Това е много важно! Иначе да се махат, не с ами нужни, ако не отговарят на тези изисквания. Въобще палитрата от качества е изключително важна. Ако я нямат да се махат всички!
Ааааааааааааааааааа, ама, че съм досетлива, ето защо ги няма!
Сега някой чисти в другата стая! Похвално! Някой е длъжен да ми чисти кочините, както и да ми готви и да се грижи да имам всичко, от което се нуждая! Колкото до родителите ми – те са длъжни да ме търпят също така! Да ме издържат още няколко десетилетия, докато стигна пенсионната възраст, а после да вземам пенсия на техния стаж. Пфф, идейна, идейна, идейна… Трябва да променят закона! Доскоро примерно беше така, сега не знам, не съм го чела скоро, но ако родителите ти преди милион години са бачкали в ТКЗС, да речем, тоест са били “член-кооператор”-и (каквото и да е значело това в соц-системата), дори и да са починали можеш да вземеш от техния стаж, колкото ти е нужно. Забравих да кажа, че се иска съгласие от другите наследници преди това! Възможно е да имат претенции. Хм, силно се съмнявам, че можеш да го вземеш целия… което си е жалко! За мрънкаща експлоататорка като мен би било просто перфектно. Моят дядо примерно 49-та става такъв член-кооператор и те имат за месеца даден брой часове – работни, но са сравнително малко, по мой спомен са били дори доста малко – към 130-40. А селяните са работни хора, знаете, той, а и не само той е правил по двойно повече. Преди тази информация беше в общинските регистри, но сега вече е предоставена на НОИ и всеки може да стигне до нея. Нямам идея защо ви го казвам това. Предполагам, че това все още е актуално. Имайки предвид какво е българското законодателство съм склонна да вярвам, че това поне до 2010, когато уж ще се приема новия закон, ще си е актуално. Пак казвам, може и да греша.
Сега да не помислите, че чета много! АБСУРД! Аз съм неграмотна. Четенето отнема много време и трябва да се мисли, и да се разбира, а на мен това ми отнема от времето за мрънкане, така че е напълно недопустимо.
Ох, гладна съм! МРЪН! Някой трябва да ми е сготвил! Задължително! По света може да измират милиони от глад, но АЗ трябва винаги да съм сита!
Вчера имах имен ден. Взела съм името на една католическа мъченица. Ама че съвпадение и аз съм много измъчена. Споменах ли вече, колко измъчена СЪМ ВСЪЩНОСТ? Трябва да пробвам да ходя по вода! Току виж не потъна!
Скучно ми е! Бързо някой да започва да ме забавлява! ВЕДНАГА! Флората и фауната са длъжни да се грижат за това на мен да ми е забавно и интересно!
Сега ще прекъсна за малко мрънкането си, но само за малко, и ще се върна към листовките. Защото все още не съм намерила някой, който да ги научи заради мен и да ми изкара изпита. Но ще го направя, евентуално. А после ще намеря някой, който и да мине кормуването вместо мен, и да ми купи кола, и да я кара вместо мен.
Накрая ще намеря и някой, който да го живее тоя мрънкащ живот заради мен и ще отида в Испания да упражнявам немския си.
Приятен ден!

P.S.: Междувременно, както съм си там, в Испания, ще взема набързо едно немско гражданство и ще дочакам пенсията в костюмче от три части, в някой сладък бонбонен цвят, или може би резида.

Да, резида е добре. Ще ми отива на очите.

bored

Сутрин се събуждам от език, ходещ по рамото ми, по врата ми и дъх на неизмити зъби. Любимият човек..? И какво? Като е любим устата му не вони ли сутрин? Обръщам се на другата страна и се сгушвам в него. В дупето ми се отърква  една сутрешна ерекция. Мразя да правя секс сутрин! И мразя да се целувам преди да съм си измила зъбите. Може би някъде по света има хора, чийто дъх сутрин ухае на рози преди да са си измили зъбите, по този свят какво ли няма, защо и  това да липсва. Е, да ама аз не съм от тях! И хората, с които съм правила секс до сега, както и тези, до които съм се будила сутрин също не са били от тях. Усещам с носа си. Call me bitch! Не ми пука. Усещам с проклетия си малък, сладък нос. И като усетя нещо, което не мирише добре съм недоволна. И докато си мисля всичко това и се мръщя в просъница сутрешната ерекция на колегата все още се търка в задните ми части. Какво правя? Ако бях достатъчно пряма щях да кажа: “Остави ме да спя! Не ми се прави секс. Устите ни вонят!” Но не, аз просто се правя, че спя – тъпо, а? И защо, за Бога, трябва постоянно да се гушка някой в някого и прочие? Толкова е задушаващо и задължаващо. Първите дни – ОК, както и да е. Но после? После?!?!? Всичко е така пресилено. Не може ли да стане сутрин, да си измие зъбите, да се приготви за работа, да пие едно кафе, да ме целуне по бузата и да се разкара? Аз ще бъда в това легло  и вечерта, и  тази след нея , и евентуално следващата също.. Вечер като се прибира не може ли просто да влезе в апартамента, да ме целуне  и животът да продължи, както преди това?!?! Сякаш има още някой в проклетата стая и демонстрираме близост. Трябва да има тричасова целувка, която при  други обстоятелства би довела до секс, но в случая това е просто една ненормално пресилена “здравей-целувка”. И резултатът след няколко минути е началото на някаква ерекция при него и мокро петно  по дъното на боксерките ми. Така, а сега да вечеряме.

После идва “приятелката”, “вярната”! Идва и пита: “Какво става? Каква е тази  мутра ‘а ла отчаяни съпруги?” (апострофчето де му е мястото?) Казвам й за сутрешната изнасилена, филмова любов и тя отвръща: “Оооо, считай се за щастливка! Моят си идва толкова уморен, че сутрин едва отлепя и .. секс – йок.”  Сестрооооо, не аз съм щастливката, просто ти си  нещастница.” Ама си мълча. На това лицемерното му казват в наши дни по един начин… ама, а де, не ми идва сега думата. Слушам я как се оплаква от непотребния си псевдо-мъж и се чудя, да я прекъсна ли и да й кажа, че светлина у тунела ни в началото, ни в края има или пък да я изслушам и да направя онази яката физиономия – много ме бива – “ах, миличка… знам, че не е лесно, но това ще мине и той ще се промени, и  ще спре да пърди по време на ядене, и ще започне да те чука  горе-долу сносно поне веднъж седмично!”, или просто да повърна върху й? Вместо това се почесвам и се замислям дали да не отида да спя у сестра ми довечера. Там единственото еректирало може да се окаже песа й, но с него се справям без проблем. Той не е особено чувствителен по отношение на дъха си.

Вулгарната ми муза за момента секна.

Пред вратата ти има зима с колело.

Вървяха по мрачната алея. Държаха се за ръце. Гледах ги през тъмните си очила. Не, не се взирах, по-скоро се реех около тях. Бяха интересни. Тя бутайки байк-а си, а той отчаяно опитващ се да се придържа към припряните й крачки. Бъраха ли за някъде? Кой луд бърза в ден като този? Днес всичко е бавно, мислех си аз.
Гледах ги. Не се усмихвах. Просто поглъщах стриктно всяко тяхно движение. Всеки поглед в страни….
!!!
Ама че странно! В страни… защо гледаха в разни хаотични посоки?
Не се поглеждаха, а държаха ръцете си. Не се поглеждаха, но говореха. Устните пъргаво бълваха разни неща, които аз не чувах. А и не исках да чувам. Почти бях сигурна, че си говорят за всичко друго, но не и за това, което аз предполагах. А аз нищо не предполагах.
Именно затова.
Облаци.
Имаше много облаци.
Ето, че се приближиха. Забавиха крачка… спряха. НЕ! Нееееее, не, не, не! Не сядайте до мен! Твърде близо е! Ще ви чувам… искаше ми се да им изкрещя. Не го направих, разбира се. Не исках да ги чувам. Не исках да чувам нищо за живота им, проблемите, радостите, успехите и нетакивата. Защо седнаха до мен??
Защо такива хора сядат до моята пейка, в ден като този?
Има нещо нездраво в това, мислех си(пак).
-Мисля да уча тази вечер. Имам изпит на 18ти.
Той.
Тя си играеше с гумата на байк-а. Задната. Правеше се, че проверява нещо. Мисля, че нямаше ни най-малка идея какво точно прави. Но продължаваше да го прави.
Намръщи леко чипото си носле и отвърна:
-Ще го вземеш. Ти винаги ги вземаш. Понякога се чудя защо изобщо се явяваш. Няма никаква тръпка. Толкова е скучно.
Това изглежда го подразни.
-Какво разбираш ти от изпити и тръпката от тях?
Ауа! Това май заболя. Но тя остана спокойна. Поне видимо… Подсмихна се някак премерено:
-Прав си. Нямам представа.
Това видимо го успокои и каза, някак безгрижно:
-А ти? Планове?
Стори ми се разсеяна. Сякаш нито искаше да е там, нито дори БЕШЕ там.
-Планове? Да, но не мои. Копелето, което ми плаща ми спретна план – втора смяна.
-За Бога, докога ще продължаваш да го търпиш. Работиш като вол, заплатата ти е повече от жалка. В края на деня/нощта си скапана, гладна, жадна и непременно, малко или много, унизена. Този тип е пълна измет.
-Защото някой трябва да плаща наема и сметките, както и причините да не съм гладна и жадна. Сеш’ ли се?
-Напоследък си започнала да говориш като някакво проклето улично хлапе. Отъде вземаш тези изрази. Грозно е, не ти подхожда.
-Аз съм улично хлапе.
Тя се забавляваше. Изглеждаше, сякаш, започва да и допада цялата тази ситуация.
-Знаеш, че не ми е приятно, когато говориш така.
-Да, зная. Извинявай.
Олицетворение на самото търпение, да, това беше тя.
Но не разбирах защо.
Някъде между моментите ми беше станало ужасно интересно.
Мълчаха. Не за дълго. Той наръши тишината.
-Става студено, вече не можеш да ходиш на работа с колело. Ще те закарам.
-Не. Предпочитам да отида с колелото.
-Не бъди глупава, ще се простудиш.
-Аз съм глупава. Хората се простудяват всеки ден. Не е края на света.
-О, да, всеки ден. За някои обаче е края. На остроумна ли се правиш?
-И аз исках да те попитам същото.
-Днес се държиш просто ужасно.
О, той беше възмутен! По челото му изплуваха няколко малки бръчици. За малко да ми се стори чаровен. Уви, размина се.
Тя продължаваше да върти задната гума и да си цапа, усилено, ръцете.

Иииии, телефонът ми звънна. Сега вече не мога да продължа. А имах планове… Нищо, ще продължа друг път. За сега ще ги оставя там на пейката. Дано не вали…. не бих искала тя да се измокри. Имаше хубава коса.

Шшшшшшт!
Тихо.