Пред вратата ти има зима с колело.

Вървяха по мрачната алея. Държаха се за ръце. Гледах ги през тъмните си очила. Не, не се взирах, по-скоро се реех около тях. Бяха интересни. Тя бутайки байк-а си, а той отчаяно опитващ се да се придържа към припряните й крачки. Бъраха ли за някъде? Кой луд бърза в ден като този? Днес всичко е бавно, мислех си аз.
Гледах ги. Не се усмихвах. Просто поглъщах стриктно всяко тяхно движение. Всеки поглед в страни….
!!!
Ама че странно! В страни… защо гледаха в разни хаотични посоки?
Не се поглеждаха, а държаха ръцете си. Не се поглеждаха, но говореха. Устните пъргаво бълваха разни неща, които аз не чувах. А и не исках да чувам. Почти бях сигурна, че си говорят за всичко друго, но не и за това, което аз предполагах. А аз нищо не предполагах.
Именно затова.
Облаци.
Имаше много облаци.
Ето, че се приближиха. Забавиха крачка… спряха. НЕ! Нееееее, не, не, не! Не сядайте до мен! Твърде близо е! Ще ви чувам… искаше ми се да им изкрещя. Не го направих, разбира се. Не исках да ги чувам. Не исках да чувам нищо за живота им, проблемите, радостите, успехите и нетакивата. Защо седнаха до мен??
Защо такива хора сядат до моята пейка, в ден като този?
Има нещо нездраво в това, мислех си(пак).
-Мисля да уча тази вечер. Имам изпит на 18ти.
Той.
Тя си играеше с гумата на байк-а. Задната. Правеше се, че проверява нещо. Мисля, че нямаше ни най-малка идея какво точно прави. Но продължаваше да го прави.
Намръщи леко чипото си носле и отвърна:
-Ще го вземеш. Ти винаги ги вземаш. Понякога се чудя защо изобщо се явяваш. Няма никаква тръпка. Толкова е скучно.
Това изглежда го подразни.
-Какво разбираш ти от изпити и тръпката от тях?
Ауа! Това май заболя. Но тя остана спокойна. Поне видимо… Подсмихна се някак премерено:
-Прав си. Нямам представа.
Това видимо го успокои и каза, някак безгрижно:
-А ти? Планове?
Стори ми се разсеяна. Сякаш нито искаше да е там, нито дори БЕШЕ там.
-Планове? Да, но не мои. Копелето, което ми плаща ми спретна план – втора смяна.
-За Бога, докога ще продължаваш да го търпиш. Работиш като вол, заплатата ти е повече от жалка. В края на деня/нощта си скапана, гладна, жадна и непременно, малко или много, унизена. Този тип е пълна измет.
-Защото някой трябва да плаща наема и сметките, както и причините да не съм гладна и жадна. Сеш’ ли се?
-Напоследък си започнала да говориш като някакво проклето улично хлапе. Отъде вземаш тези изрази. Грозно е, не ти подхожда.
-Аз съм улично хлапе.
Тя се забавляваше. Изглеждаше, сякаш, започва да и допада цялата тази ситуация.
-Знаеш, че не ми е приятно, когато говориш така.
-Да, зная. Извинявай.
Олицетворение на самото търпение, да, това беше тя.
Но не разбирах защо.
Някъде между моментите ми беше станало ужасно интересно.
Мълчаха. Не за дълго. Той наръши тишината.
-Става студено, вече не можеш да ходиш на работа с колело. Ще те закарам.
-Не. Предпочитам да отида с колелото.
-Не бъди глупава, ще се простудиш.
-Аз съм глупава. Хората се простудяват всеки ден. Не е края на света.
-О, да, всеки ден. За някои обаче е края. На остроумна ли се правиш?
-И аз исках да те попитам същото.
-Днес се държиш просто ужасно.
О, той беше възмутен! По челото му изплуваха няколко малки бръчици. За малко да ми се стори чаровен. Уви, размина се.
Тя продължаваше да върти задната гума и да си цапа, усилено, ръцете.

Иииии, телефонът ми звънна. Сега вече не мога да продължа. А имах планове… Нищо, ще продължа друг път. За сега ще ги оставя там на пейката. Дано не вали…. не бих искала тя да се измокри. Имаше хубава коса.

Шшшшшшт!
Тихо.