Държа се добре, мило, любезно и съм търпелива и толерантна, с по-голямата част от хората, с които общувам. Това, определено, не ме прави добър човек, просто показва наличието на едно прилично възпитание и някаква доза лицемерие, предполагам. Странното е, че с останалата малка част, с които не се държа така, лицемерие почти не се отчита. Това, което всъщност исках да кажа е, че на моменти се изморявам да съм добра и мила. На моменти е досадно и безумно трудно.
Днес мисля за нещо конкретно. За грешките. Защо много хора остават с впечатлението, (ха, май и аз съм в това число, ок оставаМЕ) че чуждите грешки оправдават нашите собствени? ПЪЛНА измислица! Всеки греши и си носи последствията, няма такова нещо като “ама ти направи еди какво си, значи на мен ми е позволено да направя това и онова”. Еми не, не ти е, на никого не е. Една грешка не неутрализира друга! Една грешка в повече си е една грешка в повече. Това, от своя страна, са последици в повече, усложнения в повече и проблеми, като цяло, в повече. каквото почукало – такова се обадило, не важи винаги и във всяка ситуация! Изобщо всички тези поговорки, мъдрости, сентенции на велики умове… не важат за всеки и за всичко! Хубаво звучат, но не можем да водим живота си по тях, не можем да оправдаваме действията си, от безумни по-безумни, чрез тях. Well, за моженето – можем, но не смятам, че е правилно. Well… коя съм аз, че да казвам какво е праивлно и какво не… ако кажа още веднъж уел ще започна да се чувствам като Doctor Who. 
За тези, които не знаят кой е доктора – МНОГО СТЕ ИЗПУСНАЛИ!
Хората казват, че след всяко зло идва добро и все ще се намери наивен глупак, с оптимистични аномалии да повярва. Ще кажете, ако и в това не вярваме, то тогава в какво? И вие сте прави. Но това, което мен ме зачуди е, защо никой не отразява, че след нещо хубаво доста често идва нещо лошо. Изведнъж това е просто кръговрата на живота, а в обратната посока е едва ли не big deal.
Не е лесно да си реалист. о.0
Кога един човек е реалист? Как да не прекрачи нито прага на оптимизма, нито този на песимизма (за скептицизъм изобщо няма да говоря, че там е страшно)?
Мисълта ми не тече гладко, разпокъсана е.
Напоследък сънувам странни неща, които лека-полека добиват отвратително реален смисъл. Напоследък осъзнавам, че съм много по-силна, отколкото съм предполагала. Осъзнавам, че мога да постигна неща, за които преди дори не съм смеела и да мечтая. Разликата е тази, че преди, когато съм се опитвала да мечтая, съм вярвала, че тези неща ще ме направят щастлива, а сега знаейки колко са близо и колко възможни са, не съм сигурна. Ние хората сме алчни. Всички до един сме алчни, просто за различни неща.
Напоследък мразя да съм права. Последните дни се оказвам права за много неприятни предположения, около мен. Изобщо… старая се да въртя мислите си около “напоследък”, държат ме на земята. Няма нищо по-близко от настоящето, и всеки глупак, който си мисли, че може да е близо до миналото или бъдещето си, само защото е потънал в спомени или мечти, ще падне, ще падне отвисоко.
И не, няма да си загубя усмивката! Няма! Ще се усмихвам, дори и когато съм тъжна.
Особено тогава.
Дребни душици, все мислите, че творчеството ви е неразбрано и неоценено. С тази извратена склонност на модерните “култури-сти” да наричат пиянските писания на един изкуство и надрусаните приумици на друг да ползва абажур за шапка, на нечии мазен подиум- мода. Какво е изкуство? Как се определя? Някой някъде казва – това е изкуство – и ето ти го – ИЗКУСТВОТО! Аз, явно, от такова не разбирам. Предпочитам да си сложа ваза с живи слънчогледи в стаята, отколкото “повехналите” на някой, който си реже ушите. Защо, подяволите, трябва да оправдаваме нечия лудост, наричайки я талант? Но аз съм просто една безработна студентка от прояинцията. Как бих могла да си отворя малкото сърчице и свинските очички за подобни гениални творения. : )))))))))))))))))))))))))
Самоиронията е банална, няма да прекалявам с нея. Толкова много смехории ми се въртят в главата, дори им губя връзката. Така ли не разбрахте, че никой не ви е виновен. Или се продаваш или не се. Така е скучно да слушам постоянно как Карбовски ни обяснява в каква клоака живеем и колко е шибано всичко. Скучно е и досадно да четеш някакви блогове на медийно известни лица, мерещи си интелектуалните пишлета, които така и не разбраха, че да си известен не значи нищо повече от това да си в устата на хората. Не те прави нито гениален, нито талантлив, нито дори богат. Вербалният ви вандализъм е по-банален от всякога, почти толкова, колкото и непохватната ми самоирония. А най-забавното е, че с нещастните си оплаквания, мрънкане и претенции, съвсем скоро, дори ученичка няма да ви пусне.
Have a nice life!
Зима във въздуха. Вървя по улиците, по алеите и мирише на зима. С ръце в джобовете, не оставям следи. Новите ми кецове не издават звуци. Тихи са. И красиви. http://www.sportdelivery.com/catalog/images/osiris-hybrid-black-charcoal_2008.jpg. Забелязали ли сте как със сезоните се мени и хода ни. Пролетта сякаш се затопля и започваме да забавяме ход, да вдишаме промяната, разпъпвашите се цветове… Някои го наричаме пролетна умора. Въпрос на гледна точка, явно. После идва лятото и съвсем започваме да се влачим. жегата изпива силите ни и посядаме на сянка в парка, за презареждане. Следва есен и се смрачава… Красиво е навън… но пък вътре е топличко. Накрая идва зимата и си чупим краката в ледовете да се приберем, за да се размразим и да се опечем/прЕпечем. После си лягаме и някои изяжда някого. Ако има късмета да не си ляга сам. Hibernate… и така до пролетта… когато всичко започва отново. Междувременно животът си тече – срещи, уговорки, обещания, работа, липса на такава, семейство, липса на такова, деца, липса на такива, приятели… whatsoever.
Аз съм от хората, които вечно се оплакват. На мен все нещо не ми е наред, все съм нещастна, все ощетена, все прецакана и какво ли още не.
Събуждам се и първата ми мисъл е – мамка му, same shit different day!
Което си е една прекрасна нагласа, ако държиш да си прекараш живота с глава в гз.
Ментални клизми ол дъ тайм.
Вече дори ми харесва.
Та, ставам и си мисля, сега няма да има кафе, нито топла вода, може дори и ток да няма.
Обаче има!
Damn!
Защо има?
Ами сега? За какво ще мрънкам?
Обаче аз съм изобретателна мацка! Поглеждам се в огледалото и си казвам – Браво, бейб, и днес нямаш торбички под очите, затова пък косата ти изглежда като нек’во птиче гнездо, second hand.
Мия зъби и си мисля, още един скапан ден. Псувам сценария, на него не му пука. То и на мен не ми пука, затова се разбираме толкова добре.
Наоколо няма други мрънкащи, оплакващи се. Няма – на работа са. Хората работят!
Hello, world!
Това е малоумщината, която във всички първи уроци по php или html те карат да пишеш. И хоп, (!!!) ето, че вече си програмист!
О, да имаше и някъде нещо от рода на “Това е сайта на еди кой си… Who cares?
Пих едни хапчета преди два дни и си изповръщах душата, плюс всичко, което беше в червата ми.
Останалото излезе през default-овия exit.
За какво се оплаквах последно? Ах, да – чувствам се празна. Не е толкова лошо, само дето е гадно.
Нещата в моя живот не винаги са лоши, просто са си гаднички.
В дневния ред следва разговор с майка ми, в който тя пуска няколко бързи, доста добре обмислени, интрижки, да е жива и здрава, ако не беше тя, сигурно, нямаше да имам за какво да се оплаквам от 12-16ч. А времето, през което не се оплаквам от някого или на някого си е просто загубено. Дори и човек като мен не обича да си губи времето, ще знаете.
Почвам, мрънкайки (на себе си), да мия чинии и се чудя няма ли някой ден да се измият сами?!? Сигурно, само трябва да почакам. Сигурно, като им дойде вдъхновението някой ден, ще го направят.
Нищо аз умея да чакам.
Измивам чиниите, допивам си кафето и продължавам да мрънкам, ах, колко съм самотна, ах, колко съм тъжна, ах, колко ми е скучно. На онези, които ходят на работа сигурно не им е скучно. И тук идва моментчето, в което мрънкам, защото те имат работа, а аз нямам! Ама не е честно! Изобщо не е честно!
Светът е длъжен да ми намери работа и да ми плаща, дори и да не върша нищо, дори и да карам по два weekend-а на седмица и да ме осигуряват не на пълен, а на двоен работен ден. Разбира се, че е длъжен!
Изобщо, много съм възмутена! Това е един адски несправедлив свят!
Колегите ми, в университета, също така са длъжни да ходят там всеки ден и да висят по 5-6 часа, заради мен, да пишат като луди и после да ми носят на крака лекциите! Също така са длъжни и да ги учат вместо мен и да ми вземат изпитите!
Хората около мен, разбира се, са длъжни да ме обичат и да ме търпят, да ми се усмихват и винаги да са нормални! Много е важно винаги, ама абсолютно винаги да са нормални, в кондиция и да са силно заинтересОвани от това как съм и какво ми е, и защо мрънкам, както и да ме насърчават да мрънкам още повече. Да, това е основната им задача. Време е да осъзнаят, тези, които още не са, че целта, с която са дошли на този свят е именно тази! О, да и задължително трябва да цъфтят, когато ги обиждам и наранявам! Това е много важно! Иначе да се махат, не с ами нужни, ако не отговарят на тези изисквания. Въобще палитрата от качества е изключително важна. Ако я нямат да се махат всички!
Ааааааааааааааааааа, ама, че съм досетлива, ето защо ги няма!
Сега някой чисти в другата стая! Похвално! Някой е длъжен да ми чисти кочините, както и да ми готви и да се грижи да имам всичко, от което се нуждая! Колкото до родителите ми – те са длъжни да ме търпят също така! Да ме издържат още няколко десетилетия, докато стигна пенсионната възраст, а после да вземам пенсия на техния стаж. Пфф, идейна, идейна, идейна… Трябва да променят закона! Доскоро примерно беше така, сега не знам, не съм го чела скоро, но ако родителите ти преди милион години са бачкали в ТКЗС, да речем, тоест са били “член-кооператор”-и (каквото и да е значело това в соц-системата), дори и да са починали можеш да вземеш от техния стаж, колкото ти е нужно. Забравих да кажа, че се иска съгласие от другите наследници преди това! Възможно е да имат претенции. Хм, силно се съмнявам, че можеш да го вземеш целия… което си е жалко! За мрънкаща експлоататорка като мен би било просто перфектно. Моят дядо примерно 49-та става такъв член-кооператор и те имат за месеца даден брой часове – работни, но са сравнително малко, по мой спомен са били дори доста малко – към 130-40. А селяните са работни хора, знаете, той, а и не само той е правил по двойно повече. Преди тази информация беше в общинските регистри, но сега вече е предоставена на НОИ и всеки може да стигне до нея. Нямам идея защо ви го казвам това. Предполагам, че това все още е актуално. Имайки предвид какво е българското законодателство съм склонна да вярвам, че това поне до 2010, когато уж ще се приема новия закон, ще си е актуално. Пак казвам, може и да греша.
Сега да не помислите, че чета много! АБСУРД! Аз съм неграмотна. Четенето отнема много време и трябва да се мисли, и да се разбира, а на мен това ми отнема от времето за мрънкане, така че е напълно недопустимо.
Ох, гладна съм! МРЪН! Някой трябва да ми е сготвил! Задължително! По света може да измират милиони от глад, но АЗ трябва винаги да съм сита!
Вчера имах имен ден. Взела съм името на една католическа мъченица. Ама че съвпадение и аз съм много измъчена. Споменах ли вече, колко измъчена СЪМ ВСЪЩНОСТ? Трябва да пробвам да ходя по вода! Току виж не потъна!
Скучно ми е! Бързо някой да започва да ме забавлява! ВЕДНАГА! Флората и фауната са длъжни да се грижат за това на мен да ми е забавно и интересно!
Сега ще прекъсна за малко мрънкането си, но само за малко, и ще се върна към листовките. Защото все още не съм намерила някой, който да ги научи заради мен и да ми изкара изпита. Но ще го направя, евентуално. А после ще намеря някой, който и да мине кормуването вместо мен, и да ми купи кола, и да я кара вместо мен.
Накрая ще намеря и някой, който да го живее тоя мрънкащ живот заради мен и ще отида в Испания да упражнявам немския си.
Приятен ден!
P.S.: Междувременно, както съм си там, в Испания, ще взема набързо едно немско гражданство и ще дочакам пенсията в костюмче от три части, в някой сладък бонбонен цвят, или може би резида.
Да, резида е добре. Ще ми отива на очите.
